„Не се гаси туй що не гасне” ни представя една по-непозната страна на Иван Вазов, където той говори по-дръзко, по-мрачно и не само като българин, а като човек.
Това стихотворение е достойно да се нареди сред химните на борците за човечеството. То засяга най-общозначимата тема – светлината, която е непобедима и завинаги живее в човешката душа. Вазов не подценява тежестта на битките, но утвърждава неизбежната победа на тези, които търсят истинския живот.
Колкото и мракът да настъпи и завладее света, вечната светлина винаги ще прозира от очите на живия човек. Дори една светлинка е достатъчна, за да разгори огън, който ще изпепели всяко потисничество. И макар будните хора често да я гледат мъждива или далечна, само една искра може да се разпали дотолкова, че да озари цялата вселена. Това е посланието, което ни дава Вазов.
И продължава: Колкото и да опитват, колкото и да ни побеждават, враговете на тази светлина няма как да ни я отнемат. Тя е по-истинна и по-вечна от тях. Тя е вплетена в душите на живите и винаги, винаги ще се зарежда от тях, както и те от нея. Светът е направен от тази светлина и докато нея я има, борбата ще продължава да тече. Тя е истината на Вселената и няма как да не съществува, макар често скрита и забравена, във всяка нейна част.
Душите, които носят тази светлина, са тук. През вековете, във всеки един момент, от Прометей до Волтер – някой ще пази светлината в душата си и от него тя ще грее в целия свят. Тя е обща за всеки, който се осмели да ѝ позволи да го озари от вътре. Тези хора я избистрят, споделят и я карат да грее още по-ярко.
Накрая Вазов все пак допуска светлината да ни бъде взета. Но тогава решението отново е в свръхчовека. Той ще направи всичко каквото е необходимо, за да запази истината за човечеството. Докато има живи хора, ще има кой и да спечели борбата.