В България има неизброими очарования и едно от най-чудесните е връзката ни с плодните дръвчета.
Плодното дърво е символ на сладост и безгрижно щастие. То е безкрайно, абсолютно детство. Ала когато обществото се добере до плодни дървета, то изпитва непреодолима нужда да ги въведе в някакъв ред. Стопанинът ще ги засади в точно обособена място в градината си, земеделието ще ги строи в прави редици, градоустройството ще ги подреди в правилни форми. Но в цивилизования свят се е промъкнало изключение, което да задоволява хаоса на личността – българските тротоари.
Прекрасно е да тръгнеш из улиците на града и да знаеш, че зад близкия завой те очаква цъфнало дърво. Дърво, което е разбутало плочките с корените си и разтворило цветове насред бетонните гиганти, изпълнено с чистота и смелост. Дърво, от което насред градския шум и въглеродни изпарения, те лъхва вълна на пролет. Вълна, превземеща сетивата и ума, събуждайки желанието ти да живееш в едно с природата.
Българският град все още носи чара на селото в себе си. Защото е възможно да излезеш от офиса и да си откъснеш джанка от дървото отстреща. Възможно е да видиш каруца на светофара пред лъскавия джип или когато паркираш на сянка да установиш, че над главата ти висят сочни череши. Можеш да чуеш кукуригане на петел, докато се разхождаш из луксозен квартал. Можеш да почувстваш радост навсякъде. Плодните дръвчета принадлежат именно на нашите тротоари, защото и самите ние сме като тях. Не винаги там, където би се очаквало да бъдем и не служещи на нечия цел, а диви и свободни, готови да обичаме, вкопчени в живота напук на всичко.