Народните песни са музика, която не подлежи на квалификации. Те са чувство отвъд жанровете. Плътна, сакрална гордост и човещина, отекваща в сърцата ни.
Народната песен е в кръвта ни. Няма българин, който да не е усещал как гласът на народна певица тече във вените му, силово, непоколебимо, мъчно, величествено. Народната музика е жива история, закодирана в гените ни. Възможност да се докоснем до прадедите си и до собствената си вечност. Това е звукът на българщината, пренасян от едни златни уста на други, поколение след поколение, запазил своята същност, надживявайки времето.
Народната песен е планина. Стръмна урва, притихнала поляна, аромат на полски цветя. Тя е таен проход към земните недра, достъпен единствено за нас. Химн за майката природата, обич към всяка трева и облак, диалог със самите стихии.
Народната песен е болка. Единствено души, които са страдали, могат да създат тонове с такава дълбочина. Болката от самия живот, с неговата крехкост и безсмъртие, болка от достойната загуба и от красота на границата на непоносимото.
Народната песен е съкрушителна чистота. Земята е храм. Мислите са бистри като планински извор. Човешкото сърце тупти единствено, за да обича.
Неочакван изблик на съвършенство в народните песни са текстовете. Те имат способността да описват най-дълбоките чувства с най-простите думи и да разтърсват из основи слушателя, пресъздавайки най-обикновените истории. Само народната музика може да те разплаче с това, че млада девойка е отишла на чешмата рано сутрин. Само там подаряването на минзухар означава абсолютна любов. Само тя може да издигне общочовешкото над планинските върхове.
Народните песни са любов. Към света като наш дом, към Балкана като наш закрилник, към България като наша родина. Любов към ближния, към ветровете и към самата песен. Любов, която не само лети в космоса, но и съдържа целия космос в себе си.