В „Песен за човека“ Никола Вапцаров си поставя за цел да защити най-очевидната и най-оспорвана истина: че човекът е съвършен. И той го прави по най-добрият възможен начин – като избира за главен герой именно убиец, подтикнат към престъплението от най-низшите си подбуди.
В дебата съвършен ли е човека идеята, че все пак съществуват и добри хора, която мнозина използват за успокоение, далеч не е достатъчна. Всеки, който искрено обича човека, вярва и иска да докаже, че и в привидно най-низшето човешко същество се съдържа величието на цялата вселена. И Вапцаров се справя безупречно.
Престъпникът в стихотворението е роб на духовна немотия и съзнанието му е напълно подчинено на нищожни грижи. Без да имаме подробности за житейската му история, ние можем да сме сигурни, че това е човек без ценности, без търсения, който никога нищо не е обичал и никога не е потърсил себе си. Това неизбежно го завлича до самото дъно на живота и той извършва отцеубийство – считано за едно от най-тежките престъпления.
Повечето хора никога не се пробуждат напълно в рамките на този живот. За тези, които го правят, пробуждането може да бъде предизвикано от съвсем различни неща. За героят на Вапцаров то идва чак след като попада в затвора. Но тогава той осъзнава красотата на всичко в света и своята любов към живота, която изразява с песен. Той успява да усети пълната хармония на вселената и това му носи вътрешен мир и вяра, че всичко ще бъде наред.
Да бъдеш човек. Стихотворението признава именно това като висшата мисия на душата и върховното себеизживяване. Човекът е носител на целия спектър – от най-тъмните страсти до най-светлата възвишеност. Той е израз на жизнеността и вечното преобразуване случващо се във Вселената. Той не само е доказателство за всички ценности, но и има способността да пречиства пороците.
Пред истинският човек всяка липса на красота и свобода се разтреперва и се разпада. Това се случва със затвора, със страха, с тираничния мрак и с безучастните наблюдатели на случващото се. Посланието на Вапцаров е, че мощта на човешката душа може да изличи всичко позорно, опитващо се да я окове.
От противоположната страна, човекът получава признанието на цялата Вселена. Сякаш всичко живо в нея в този миг наблюдава героя, който пее по изгрев пред бесилото, и му отдава чест. Това е върховно утвърждения на човека и неговото място сред всички останали творения на всемира.
Човешкото тяло е смъртно, но тази жизнена енергия, която го е водила приживе, никога не изчезва. Тя е същата, която тече и в звездите, и в зората, и във всеки атом на Вселената. Тя кипи в жилите на следващите, които ще изберат да бъдат човеци. Ето как осъденият не се съмнява, че животът, който идва след него, ще е също толкова могъщ и пълнокръвен.
„Песен за човека“ успява да изпълни предназначението си да възпее човека. Стихотворението е триумф на човешкия дух, който живее за красота и сам я създава.