Българската планина не желае туристи. Тя иска хайдути. Всяка наша планина е изразила своята инивидуалност, без да остави място за възражения. И всяка една от тях е непревземаема крепост на чисто сърце, което може всичко.
Заставаш пред нея и вдигаш очи към върха. Непристъпен, небеустремен връх, извисяващ се над живата скала. Усещаш леко подръпване с малка кукичка в стомаха. Заражда се порив. Върхът те притегля неумолимо и категорично. Връх, който в своята недостижимост, мечтае да бъде покорен.
Краката ти започват да се движат още преди мисълта да ги задейства. Сега, когато си в основата, се намираш на границата между две реалности. Пред теб е планината – велика крепост, строена от самата Земя, родена от сблъсък, нетърпящ компромиси. Отзад е равно, лесно. Можеш да чуеш хриповете на заглъшващи машини и вяла сигурност. Напред е трудното, необузданото, изпълнено с изкушения и опасности, ако допуснем, че има разлика между двете.
Изтощаваш се още докато преодоляваш първоначалното изкачване.То е тежко, за да отсее слабите от достойните и да позволи само на вторите да продължат нагоре. Сърцето забива по-бързо, дъхът се ускорява, ноздрите ти се изпълват с аромата на гора. От тук нататък всяка крачка е приближаване към собствената ти същност. Вече не можеш да спреш, но не можеш и да се върнеш. Единственият път е нагоре.
Навлизаш дълбоко в дебрите на планината. Сега си сам. Тук е само Душата ти. Свободна, истинска, всемогъща. Всичко е притихнало и същевременно трепери от любов до последното листенце. Духът и тялото ти ликуват от чувствения допир с действителността такава, каквато е – гола и безпощадно прекрасна. Съзнанието ти се освобождава и рязко полита в пространството, а природата празнува присъствието ти. Сокол те поздравява с писъка си, камък се търкулва на пътя ти, за да е сигурен, че ще го забележиш. Плодните дръвчета се привеждат, за да благословят челото ти, а паяците хвърлят паяжините си на вятъра, за да погалят косите ти. Малко тъмнолилаво цвете с незнайно име избуява в каменна пукнатина, за да разсее всяко съмнение, че в света е съществувало нещо друго, освен Любов.
На върха си. Липсвал ти е. Винаги ти липсва, защото е твоя същност. Но когато стигнеш, осъзнаваш, че никога не си си тръгвал. Защото си човек, роден да покорява върхове, докато не открие онзи, с който си принадлежи изцяло. Знаеш, че никой друг не е идвал. Не и така, както идваш ти. При самия Живот. При себе си. Понякога денем с усмивка на лице, друг път нощем с мощ в очите, но винаги при себе си. Тук планината се разкрива в пълното си величие доказвайки, че в света не е нужно нищо друго.Тук е абсолютното съвършенство. Отговорът на всеки въпрос. Върховното себеизживяване.
Планините са титаните на свободния свят и каквото и да става знай, че те ще бъдат там и ще ни чакат, по-съвършени отвсякога.