Олио. Не брашно или ориз, не месо и зеленчуци, и не консерви с боб и плодове. Олио. Не златни пръстени или екскурзии до Малдивите. Олио. Не студена вода за прежаднели устни, не първа глътка въздух или последен слънчев лъч. Олио.
Чудя се кое е по-противно. Бой в супермаркета за намалено олио или бой на опашката за ваксини срещу ковид. Първото е най-жалкото, а второто най-чудовищното, но това често са взаимозаменими категории. И в двата случая наблюдаваме стадо. Но не от овце. Стадо лъвове, блъскащи се един в друг, забравили природата си и готови да изпълняват при замахването на всеки камшик. Лъвове, които все още имат зъби и нокти, но нямат сила да ги забият в господарите си, затова ги впиват в плътта на братята и сестрите си.
Разруха, довела до смъртта на човек, заради промоция на олио. Колко жалки можем да станем? Има много обстоятелства, които биха могли да извинят подобно поведение, но в този случай нито едно от тях не е налично.
Олиото не е необходим продукт. Да, то има голяма роля в готвенето, но определено не е храна. Никой никога не е умрял поради липса на олио в едно домакинство и в крайна сметка ние не се нуждаем от него. Презапасяването с олио е малоумие от висок разред и единственото по-глупаво би било да тръгнем да се запасяваме с тоалетна хартия. Слава Богу, светът никога не би паднал чак дотам.
Но тук не става въпрос за хора в нужда, а за нещо много по-страшно – непреодолимото ни желания за аванта. Защото няма никакво значение какво дават, стига да е евтино или без пари.
Ако утре в центъра на града започнат да раздават безплатен хляб, няма да дойдат първо гладните. Няма да са бедните и нуждаещите се, няма да бъдат тези, за които това е единствен шанс да си осигурят насъщния. Не. Първи ще се наредят онези, които могат да си го купят. Ще дойдат простите и паникьосаните, ще дойдат хищно алчните и заслепените, ще дойдат празноживите, за да отмъкнат една нещастна победа в условията на система, която печели винаги.
Когато реалността отнеме желанията на човека и го принуди да живее за нуждите си, това е ужасно предизвикателство. Но все пак предизвикателство, с което той може да се справи, за да се въздигне отново до истинската си същност. Но когато самите му желания го принизяват, той е обречен.
Съвременният индивид е цивилизован, стига да не му се налага да дели нищо с останалите. Но у него се таи примитивно желание да надцака другия. Желание толкова силно, че се изражда под формата на това да искаш повече отсрещния да няма, отколкото самият ти да имаш.
Когато бъдем изправени пред пошлия битовизъм, ние имаме избора да се извисим над него. Да спрем да се боричкаме като сбирщина псета за подхвърлен кокал и да си спомним, че има и по-важни неща. Да потиснем първичните си импулси, съхранявайки благоприличието и ценностите си. Да вземем за себе си, но изпитваме и щастието от това, че споделяме с останалите. Все пак всички сме хора. Докато не поскъпне олиото.