„Солунските съзаклятници“ е пиеса за за българските атентати в Солун през 1903г. целящи да подпомогнат осовбождаването на българите в Македония и Одринско. Един малко наивен, но много смел и чистосърдечен акт, показващ за пореден път че бунтът срещу неправдата е дълбоко вкоренен в нашата природа.
Сценарият бързо ни въвлича в историята на група млади момчета, чиито непримирими сърца са готови на всичко за каузата. За тях бунтовническият акт е нещо свято и напълно чисто. Те плануват атентати, които да нямат жертви. Бомби, които избухвайки да засегнат интересите на Европа достатъчно, че да привлекат интереса ѝ, но не чак толкова, че да предизвикат гнева ѝ. Война в която да не загубят н
Но в това опасно начинение смъртта не е нещо страшно. Дори напротив. Тя е желана, търсена, неизбежна в своето обещание за неопетнена чест. Любовта, радостта и слънцето крият опасност. Те правят живота сладък и желан, а всяко изкушение да се живее трябва да бъде смачкано, за да могат бунтовниците да отдадат цялото си сърце на делото.
С развитието на действието осъзнаваме все повече, че всеки от нас търси своята свобода в различните ѝ форми. Свободата да отстояваш себе си и земята си срещу натрапниците. Свободата да извисиш глас за ценностите си. Свободата, която дава сцената на артистичната душа. Свободата от собствените ни желания.
И макар режисурата да не е впечатляваща, а с актьорска игра да се отличават единствено Константин Еленков и Елена Кабаскалова, това е една великолепна и много българска история, която заслужава да бъде чута и усетена.
В „Солунските съзаклятници“ всеки герой имаше своето място. От чаровния измамник, през онези, които бяха заслепени от гняв, до кабаретната певица и ядосаната леля, за която всички българи бяха едно семейство.
И всеки от тях намери своята развръзка в порива към свободата такава, каквато я вижда самият той.