„Моби Дик“ е история за живота на китоловен кораб и как моряците се изправят пред все по-тежки предизвикателства, обречени от манията на своя капитан да залови белия кит, който изпълва всички със страхопочитание. Но пиесата на Секулов ни изпраща в неясна посока, изгубвайки зрителя сред вълни от произвол и абстракции.
Сцената беше чудесна. Динамична, с големи технически възможности да пресъздаде кораба и морската среда. Костюмите бяха отлични и с прогреса на сюжета ставаха все по-впечатляващи. Но макар и визуално, и технически великолепна, пиесата определено страдаше от недостиг по отношение на сценария и режисурата.
Когато най-силната емиоционално сцена в театър за лов на кит е лирическо отклонение за албатрос, очевидно нещо не е както трябва. Монологът за албатроса беше красив и чувствен момент посветен на преклонението пред природата. Но бе обвързан с останалото чисто формално и можеше да бъде сложен във всяка друга пиеса.
Първата голяма грешка беше сюжетът с жените. В „Моби Дик“ няма никаква нужда съпругите да бъдат показвани. Историята щеше да бъде далеч по-мистична и вълнуваща ако наблюдаваме единствено живота на кораба, навлизайки в неговата рутина и емоционалния свят на моряците. Кораб, който пътува от три години из океана с екипаж от най-различни култури и континенти, всеки носещ своите демони със себе си докато търсят призрачния кит с нарастващо отчаяние. Кому е нужно каквото и да било друго? Да прекараш два часа задълбочавайки се в тази реалност определено би си заслужавало. Вместо това обаче ние се занимавахме с това как жени пускат хвърчила…
Сюжетът със съпругите отне половината време на пиесата без да ѝ даде абсолютно нищо. Повечето диалози бяха безмислени, а малкото добри мотиви лесно можеха да бъдат показани в диалог между моряците. Но не. Вместо с лов на китове, ние се занимавахме със смятане на данъци. Вместо с детайли в образите на главните герои, с проблемите на героини които не са релавантни към историята по никакъв начин.
Това е и което доведе до цялостното усещане за тромав спектакъл. Съпругите, моряците и Исмаил бяха три напълно отделни сюжетни линии, чиито герои никога не се срещат и чиито пътища не се пресичат директно никъде, което създава усещането че повече от половината пиеса е просто листове хвърчащи във въздуха, докато по средата се гърчи плахо основната история.
Единственият герой на който заслужено обърнахме достатъчно внимание беше Ахав. Можехме да видим отношенията му с моряците, които го следват до края на света, съмнявайки се в разсъдъка му. Видяхме че притеглянето на океана е по-силно от стабилността на земята. Открихме, че Ахав и Моби Дик се преследват взаимно из безкрайната водна шир в надпревара кой първи ще достигне другия. Че капитанът и китът са свързани от страх и злоба, от болка и мъст, от уважение и страст, но преди всичко просто свързани. Ахав получи своя красив завършек, потъвайки към дълбините до своя блян.
Но погрешният фокус на пиесата остави всички останали на нивото на архетипен щрих без да им даде възможност да се превърнат в реални личности. Вместо да научим повече за бившия канибал, разумния, Исмаил или който и да е от останалите участници, ние трябваше да изслушаме не един, а два монолога от…лудия. И сякаш това не бе достатъчно, сюжетът окончателно закопа себе си, когато много дълга самостоятелна сцена получи и лудата жена и при това след като вече беше умряла.
Финалната сцена на кораба също беше под въпрос, тъй като моряците просто седяха мирно и чакаха смъртта, мислейки за жените си. Но това няма място в разказ за мъже, които биха загинали насилствено, в борба и кърви до последен дъх, без дори да помислят за онова, което са оставили зад гърба си.
„Моби Дик“ ни представи отлично техническо и визуално изпълнение на история, която бе разказана вяло и хаотично, доказвайки за пореден път, че винаги и във всичко, най-важното нещо е сценария.